Манастир Свети Петър и Павел

През 1870 г. във Виена излиза книга, в която пазарджишкият възрожденец Стефан Захариев описва града и околията му село по село: колко къщи, колко души, колко часа път, кои развалини, кои надписи. Четвърт час югозападно от Баткун и два часа и половина южно от града той стига до манастира на светите апостоли Петър и Павел. Манастирът, пише той, стои

на едно очарователно высоко мѣсто съ изрядны студены воды и пространенъ изглѣдъ.

Стефан Захариев, 1870

Изгледът е към цялата Тракийска низина. Десетина години по-късно чешкият историк Константин Иречек гледа в обратната посока, от Пазарджик, и записва, че на югозапад се издига стръмният родопски склон, целият облечен в девствена гора, а в полите му белее манастирът „Свети Петър“ при село Баткун.

Захариев заварва манастира току-що „преправенъ великолѣпно“. Около него има градини, насадени са много черници за коприна и рози, от които се вари розово масло. В него живеят петима монаси и държат училище с петнадесет ученици от околните села.

И записва една находка. Четири години по-рано, около 1866 г., хората копали пръст при старите основи на манастира и изровили няколко мраморни плочи, „на кои-то сѫ изваяни человѣци, че ѣздятъ на голи конѣ безъ орѫжіе и съ калпацы като Български-ты“. От шест от тях Захариев преписва откъслеци от гръцки надписи, ред по ред.

От находката той заключава, че „тоя старъ мънастиръ, види ся, да е преправенъ първо отъ капище“, тоест че на мястото на манастира е имало езическо светилище. Може и да е така. Може и плочите да са донесени отнякъде, както в манастира е донесен и мраморът с надписа на Григорий Куркуа: римското светилище на Асклепий е само на километър северозападно оттук. На мястото на манастира никой не е копал, за да провери.

Колко е стар

Почти всеки пътеводител започва с дата на основаване. Едни пишат XI–XII век, други XII век, трети XII–XIV век, четвърти средата на XIII век, при император Михаил VIII Палеолог. Зад нито една от тези дати няма документ.

Най-разпространената, XI–XII век, има ясен произход. В манастира е било занесено парче от мраморната плоча с надписа на Григорий Куркуа, протоспатарий и дукс на Филипопол, от 1090/91 г. Захариев пише изрично, че плочата е намерена при старата черква на селото, днешната „Свети Димитър“, и оттам пренесена в манастира. Надписът датира онзи храм. За манастира не казва нищо. Но плочата е стояла тук и с времето датата ѝ е „полепнала“ по манастира.

Най-сериозният справочник за византийска Тракия, Tabula Imperii Byzantini на Петер Зустал (1991), посвещава на манастира едно изречение: на километър и половина западно от Баткун стои манастирът „Св. Петър и Павел“, „многократно разрушаван и възобновяван през турско време“. Година на основаване няма.

Възможно е манастирът наистина да е средновековен: стои до град, който хрониките помнят до XIII век, в околност с надпис от XI век и черква от края на XII век. Но това е предположение. Най-ранната година, която някой изобщо е записал за него, е 1774-та, годината, в която изгаря. За да изгори, е трябвало вече да съществува и, по думите на Захариев, да бъде „много голѣмъ“.

Самият манастир отговаря по-уверено. Над страничния вход на църквата е закрепена мраморна плоча:

Манастирът „Св. св. Петър и Павел“ е основан през XI век. Опожаряван е от турците през 1657 и 1774 г. Параклисът „Св. св. Козма и Дамян“ е изграден през 1854 година.

Плочата над страничния вход на църквата

Плочата е нова: изписана е с днешния правопис, значи е поставена след 1945 г. Тя повтаря онова, което разказват и пътеводителите. Годината 1774 е на Захариев, а 1854 г. за параклиса съвпада с другите описания на манастира. XI век идва от плочата на Куркуа, а 1657 г., както ще видим по-долу, от един спорен летописен разказ, в който манастирът не е назован.

Огньовете

„Той былъ много голѣмъ преди да го изгорятъ хайти-ты кърджалие въ 1774 год.“, пише Захариев. След пожара манастирът е обновен по-малък, „съ една каменна черквица“, а по негово време вече е преправен наново и по-богато. Това е единственият запис за съдбата на манастира през турско време, направен от човек, който го е виждал. Направен е почти сто години след пожара, по разказите на хората.

Седем години след пожара е датиран най-старият предмет, който манастирът показва днес. Пловдивската митрополия пише за плоча от старата манастирска чешма с възпоменателен надпис от 1781 г., сега вградена в стената. Доколкото знаем, надписът не е публикуван.

В бялата стена на жилищното крило е вградена каменна плоча, която отговаря на описанието. Има пет реда изсечени старинни букви, слети една в друга, без интервали. Под тях, между две релефни фигури, стои рамка с годината, изписана с букви-цифри. Ако я четем правилно, това е ѰПА, тоест 781, а с хилядата отпред 1781 г.

Целия текст още не сме разчели. Ако можете да го прочетете, пишете ни.

В много текстове ще прочетете и друга дата: 1657. Тогава, според тях, манастирът бил опожарен като един от 33 манастира и 218 църкви, разрушени при насилственото помохамеданчване на Чепино. Числата идват от летописния разказ на поп Методий Драгинов. Баткунският манастир не е назован в него; връзката е направена по-късно, защото манастирът е между Костенец и Станимака. А самият разказ е запазен само на едно място, в книгата на Захариев. Годината 1657 също е негова, добавена под линия.

Летописният разказ на поп Методи Драгинов не е нищо друго, освен една литературна обработка, направена от Ст. Захариев върху основата на реално съществуващия Беловски летопис от XIX в.

Антонина Желязкова, 1988

До това заключение стига историкът Илия Тодоров през 1984 г.; Антонина Желязкова го приема. Има и учени, които защитават автентичността на разказа, но за манастира спорът не променя нищо: той не е споменат в текста.

С манастира се свързва и друг текст, т.нар. Баткунски летопис. През 1893 г. Христо Попконстантинов пише, че паметна бележка за помохамеданчването „се намирала и в българския хронограф на манастира св. Петър, находящ се на 2 часа на юг от т.-Пазарджик“. Пловдивският лекар д-р Владос видял хронографа и си направил превод на гръцки, по думите на Попконстантинов „доста погрешно“. Попконстантинов превежда гръцкия превод обратно на български и го публикува. Оригиналът е изгубен.

Според Желязкова, ако беше запазен, оригиналът можеше да се окаже първооснова на Беловския и другите летописи за помохамеданчването; литературоведът Николай Аретов причислява всички тези текстове към паметниците „със спорна автентичност“. За самия манастир Баткунският летопис не казва нищо. Сигурно е само, че в края на XIX век хората са вярвали, че манастирът е пазел свой летопис.

Църквата и стаята на зографа

Днешната църква е завършена през 1870 г., точно когато Захариев я вижда нова. Еднокорабна е, с една апсида и без купол, дълга 12 и широка 6 метра, със стени, облицовани с бигор, лек порест варовик. Към западната ѝ фасада е долепена висока камбанария. В притвора се пазят иконите „Апостолски събор“, „Свети Георги на кон“ и „Свети Харалампий“.

Иконостасът е по-стар от църквата. Резбован е и според Пловдивската митрополия датира най-вероятно от 1809 г.: годината е изписана на храмовата икона на светите Петър и Павел. Вероятно е пренесен от малката черквица, вдигната след пожара. Особено хубави са растителните и животинските орнаменти по царските двери. Предполага се, че иконите са рисувани от Христо Димитров, родоначалника на Самоковската художествена школа.

През 1867 г. в манастира работи Станислав Доспевски, първият българин с академично художествено образование, който по това време живее в Пазарджик. Той рисува четири големи икони: Богородица, Христос, светите Козма и Дамян и Неръкотворния образ. Рисува и два портрета, на игумена йеромонах Герасим и на сестра му баба Лула. Стаята, в която живее, изписва със стенописи, оцелели и до днес. Ако предположението за иконостаса е вярно, внукът рисува в същия манастир, в който шест десетилетия по-рано е рисувал дядо му.

Убежище в гората

Манастир в гората над полето е естествено убежище. Пловдивската митрополия пише, че игуменът Герасим е приютявал хайдушки войводи. Във Ветрен дол разказват, че през август 1872 г. Васил Левски събрал в манастира посветените от околните села и те положили клетва: хора от Ели дере (днес Ветрен дол), Баткун, Паталеница и Ямурчево (днес Мокрище). Преданието пази и имената им, сред тях Атанас Кръстев (Качака), Темелко Вешов и свещеник Стоил от Паталеница.

Една по-късна случка е записана от историк. Иречек я чува от водача си: през 1881 г. жандармерията гонела из тези гори хайдушката дружина на Спанос, грък или влах от Битолско, който с осемнадесет души вдигнал на крак цяла Румелия. Хората му познавали всяка пътека, защото преди това ходели тук като дървари и търговци на дъски. Веднъж Спанос дошъл в манастира „Свети Петър“ да иска храна. В манастира имало голяма компания, сред тях и пазарджишкият префект. Всичко се разминало само с уплахата.

Лозата

В манастирския двор расте лоза, за която ще чуете, че е на петстотин години и е най-старата на Балканите. Числото идва от архимандрит Василий, игумен на манастира повече от тридесет години, починал през 1977 г. Той разказвал, че „стари лозари“ установили възрастта ѝ. Някога короната ѝ покривала целия двор. През 1978 г. силна буря съборила скелето и счупила най-големия плодоносен клон, но лозата и днес дава грозде.

Днес старото стъбло почти не се вижда, скрито е в храстите. Над него се издигат новите стъбла, израснали от дънера след бурята, и се вият по дървената асма в двора. Табелата до нея добавя, че лозата ражда черно грозде с твърди зърна, което се използва предимно за вино. На стълба на асмата са заковани две стари емайлирани табелки: „Историческо място. Охранява се от държавата“ и „Вековно дърво“.

Официалният документ е по-скромен. В Регистъра на вековните дървета на Изпълнителната агенция по околна среда лозата е вписана под № 163: домашна лоза (Vitis vinifera) в землището на Паталеница, с обиколка на стъблото 1,10 м и възраст към датата на обявяването 200 години. Обиколката е същата, която цитира и архимандрит Василий. Възрастта е два пъти и половина по-малка.

И двете числа са оценки: никой не е броил годишните кръгове на лоза, която още ражда. Сигурно е, че е защитена като вековно дърво. Ако регистърът е прав, тя е връстница на манастира, който познаваме: засадена е горе-долу когато той се вдига отново след пожара.

Стаите на селата

До стената на църквата са подредени няколко стари каменни плочи. Повечето са изтрити; на една се различава кръст в кръг. Най-четливата е мраморна:

Опщинска стая на с. Радилово. Саградена на 18.. Вазобновена отъ същото село на 1912 г. Подарилъ капака Атанасъ Тодоровъ.

Плоча в двора на манастира

Радилово е село в Пещерско, отвъд полето. Както в много български манастири, околните села са поддържали тук свои стаи, в които са отсядали поклонниците на празника. Стаята на Радилово е построена през XIX век (последните цифри на годината не се четат на нашата снимка) и е възобновена от селото през 1912 г. Къде е стояла и кои други села са имали свои стаи, още не знаем.

Днес

Баткунският манастир е действащ мъжки манастир на Пловдивската митрополия. Храмовият му празник е Петровден, 29 юни, когато при него се събират хора от Паталеница и околните села.

След смъртта на архимандрит Василий манастирът остава близо тридесет години без игумен и монаси. През комунистическите години в част от сградите е настанено здравно заведение; източниците не са съгласни дали е било клиника за душевноболни, белодробна болница или санаториум. Голямата жълта сграда с аркадите, която се вижда отдалеч под гората, е част от манастира и днес стои неремонтирана. В края на 2007 г. Пловдивският митрополит Николай подстригва за монах и поставя за игумен отец Яков, който по-късно става Константийски епископ (2016) и Доростолски митрополит (2020).

В двора, покрай бигорената стена на църквата, са гробовете на архимандрит Доротей, архимандрит Леонтий и йеромонах Антоний.

До манастира има паркинг и чешма. Оттук започва пътеката към светилището на Асклепий; от площада на Паталеница дотук са около 2,6 км, или четиридесетина минути пеш (вижте картата).

Покоят на мястото не е гарантиран. През 2021 г. е поискано разрешение за проучване на подземни богатства в местностите Ели дере и Хайдушко кладенче, в землището на селото. През 2022 г. Министерството на културата поиска проучването да бъде спряно, а през 2024 г. сдружение „Къркария“ събра подписка за опазването на светилището на Асклепий и на манастира.

Голяма част от историята на манастира още чака да бъде прочетена. Надписът на плочата от 1781 г. е на снимката по-горе, но още не е разчетен. Датата върху храмовата икона, стенописите в стаята на Доспевски и паметната плоча за Левски са вътре в сградите, които при нашето посещение бяха затворени, и не са публикувани. Научните описания на Димитър Цончев (1946) и Петър Делирадев (1953) не са в мрежата. Ако имате снимка на някой от тези надписи или стар спомен за манастира, пишете ни.

Източници

1. Захариев, Стефан. Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза. Виена, 1870, с. 59–61, 67–68 (фототипно издание София, 1973). — най-ранното описание на манастира; archive.org.
2. Jireček, K. Cesty po Bulharsku. Praha, 1888, s. 87, 351 (= Пътувания по България, Пловдив, 1899); archive.org. Преразказът в статията е наш.
3. Soustal, P. Tabula Imperii Byzantini 6: Thrakien (Thrakē, Rodopē und Haimimontos). Wien, 1991, S. 194–195. Преводът в статията е наш.
4. Попконстантинов, Хр. Писма от Родопите. Писмо XI. Изтурчването на чепинските българи. — в. „Свобода“, бр. 1070, 7.04.1893; същият, Чепино. — Сборник за народни умотворения, кн. 15, с. 230–231. Цитирани по преписа в ALD Historical Materials: ald-bg.narod.ru.
5. Желязкова, А. Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография (доклад, Приморско, 1988). — Marginalia, 17.06.2015, marginalia.bg.
6. Тодоров, Ил. Летописният разказ на поп Методи Драгинов. — Старобългарска литература, 16, 1984, с. 56–79; Андреев, Ст. Фалшификат ли е летописният разказ на Методи Драгинов? — Исторически преглед, 1993, № 2. Непрочетени; известни ни чрез Желязкова (№ 5) и Аретов (№ 7).
7. Аретов, Н. Гласовете на миналото: факти и митове. aretov.queenmab.eu.
8. Пловдивска митрополия. Баткунски манастир „Св. св. Петър и Павел“. plovdivskamitropolia.bg. — църквата, иконостасът, Доспевски, лозата.
9. Изпълнителна агенция по околна среда. Регистър на вековните дървета в България, № 163 (лоза) и № 2237 (космат дъб, Заповед № РД-382/05.05.2022, ДВ, бр. 45/2022). eea.government.bg.
10. История на село Ветрен дол. vetrendol.com. — местното предание за Левски.
11. Петиция иска опазването на светилището на Асклепий и Баткунския манастир. — Марица, 23.02.2024.
12. Цончев, Д. Манастири и надписи по северните склонове на Родопите. — Известия на Българския археологически институт, 15, 1946, с. 219–226; Делирадев, П. Принос към историческата география на Тракия, т. II. София, 1953, с. 184 сл. Непрочетени; цитирани по Зустал (№ 3).
13. Баткунски манастир. Уикипедия на български език — bg.wikipedia.org.
14. Огледи и снимки на място, 18 октомври 2026 г.: мраморната плоча над страничния вход на църквата, каменната плоча в стената на жилищното крило, плочата на Радилово, табелата „Манастирската лоза“ и табелките на асмата. Снимките на тази страница са от същия ден.

Където източниците не са съгласни, в статията са дадени всички версии. Където нещо е предание или предположение, това е казано.