Някъде около средата на XIX век - годината не е записана, защото никой не е знаел, че записва история - един паталенски селянин вързва магарето си на дивата череша, израсла върху ниска могила в края на селото. Могилата не е нищо особено. Хълмче, обрасло с трева, каквито десетки се срещат по склоновете на Къркарийския рид. Черешата е стара и дебела, с корени, вкопани дълбоко в пръстта.
Но докато връзва въжето, селянинът забелязва нещо: от земята, между корените, стърчи метален предмет. Разравя с ръце. Предметът е кръст.
Тогава старите хора в Паталеница си спомнят. Спомнят онова, което баби и дядовци са им разказвали, а на тях - техните баби и дядовци: че под тази могила лежи църква. Че преди векове, когато е идвала чуждата войска, хората от селото са заровили храма си с пръст, за да го спасят от поругание. И после - петстотин години мълчание.
Петстотин години мълчание. Нито кръст, нито камбана, нито стъпка на молещ се. Само черешата расте, корените й обгръщат купола, и земята пази тайната.
Под ръководството на чорбаджи Петър Гагов - местен първенец, който разбира какво е намерил селянинът - започва разкопаването. Работата е бавна. Цялото село копае. Когато накрая пръстта е разчистена и мъжете влизат вътре, ги посреща нещо, за което никой не е подготвен: по стените и сводовете, изписани преди осем века, светците ги гледат с очи, които не са виждали дневна светлина от времето на последните Асеневци.
Строителят
В Националния археологически музей в София, под инвентарен номер 253, се пази мраморна плоча с гръцки надпис. Текстът е кратък и точен, както подобава на имперски чиновник: храмът е построен от Григорий Куркуа, протоспатарий и дукс на Филипопол, в 14-и индикт, 6599 година от сътворението на света.
По нашето летоброене това е 1090 или 1091 година.
Фамилията Куркуа (Κουρκούας) е една от най-знатните военни династии на Византийската империя. Неговите предци са печелили битки от Месопотамия до Балканите. Че именно такъв човек е издигнал храм в Паталеница, говори за значението на това място - не за пръв път. Под тази църква, под тези камъни, паметта стига назад през Рим до тракийските извори.
Местните дълго време са наричали църквата „Света Куркулещица" - изкривено от името Куркуа, предавано от уста на уста през вековете, докато императорското фамилно име не е станало просто селско звучене.
Камък и тухла
Църквата е малка. Отвън - едва десет метра на десет. Отвътре - 9,20 на 7,60 метра. Височината без купола е около 6,5 метра. Може да се обходи за минута. Но в тези скромни размери е вместена архитектура, която учените поставят наравно с Боянската църква.
Типът е кръстокуполен - четири масивни Г-образни стълба носят купола, а между тях се разтварят сводове, образуващи кръст. Апсидата е петстенна, обърната на изток. Стените са градени от неравномерни редове речни камъни и бигор, прошарени с по три до пет реда тухли. Сводовете и арките са изцяло от тухли - строителна техника, типична за византийската архитектурна традиция от XI-XII век.
Църквата е сред малкото оцелели средновековни кръстокуполни храмове в България - архитектурен тип, който говори за пряка връзка с Константинопол.
Южната фасада - единствената, която е можела да се вижда преди заравянето - е украсена с три високи двустъпални ниши. Северната има две ниши, поставени една над друга. Тези ниши не са просто декоративни: те облекчават масата на стената и създават игра на светлина и сянка, която оживява фасадата в различните часове на деня.
Подът първоначално е бил мраморен - лукс, който само ктиторът Куркуа е можел да си позволи.
Стенописите
Когато през 1870 г. храмът е разчистен и преустроен, стенописите вече не се виждат ясно. През 1911 г. пловдивчанинът Балтов и паталенчанинът Кърпелов изписват стените отново с „блажни бои" - маслени бои - покривайки средновековните фрески. За да се закрепи здраво новата мазилка, старите стенописи са изчукани.
Никой не знае колко е загубено.
Оцелели са около седемдесет сцени и фигури - фрагментарни, увредени, но достатъчни, за да се разбере мащабът на оригинала. Някога всяка педя от стените и сводовете е била покрита с живопис.
В олтара сводът е зает от величествено Възнесение Христово - Христос се издига нагоре, заобиколен от апостолите. В долния регистър стоят църковните отци, строги и неподвижни. В страничните сводове, вляво от апсидата - Възкресение Лазарово и Преображение Христово. Тези две сцени, запазени в относително добро състояние, показват ръката на майстор, който познава както византийската традиция, така и нещо ново - движение, емоция, човечност.
Стенописите носят ярко изразени ренесансови белези, сравними с нивото на гръцки и италиански паметници от същия период.
Проф. Атанас Божков, 1975
На стълбовете стоят светците покровители - Свети Димитър на южния стълб, Свети Георги на бял кон, Свети Ахилий Лариски, Свети Никола. На левия стълб пред олтара - Богородица Застъпница, с ръце вдигнати в молитва.
Една от най-необичайните сцени е „Тримата момци и огнената пещ" (Пещ халдейска) - старозаветен сюжет, рядко срещан в българските средновековни храмове.
От Асклепий до Христос
Името на селото - Паталеница - крие в себе си нещо по-старо от всяка църква. Просветителят Стефан Захариев записва през 1870 г., че преди „Свети Димитър" на същото място е стоял по-ранен храм, посветен на Свети Пантелеймон. А преди него - може би още по-старо светилище.
В самата църква е стояла колона с надпис, посветен на Асклепий - бога-лечител, чието светилище при минералните извори на Паталеница е привличало поклонници от цяла провинция Тракия още в римската епоха.
Името „Паталеница" произлиза от „Пантелеймон" - светецът лечител, християнският наследник на Асклепий. Едно и също място, едно и също призвание - лечение и утеха - от езическия храм при извора, през християнския светец, до средновековната църква с нейните фрески на чудотворци.
Три хилядолетия, един и същ хълм, една и съща жажда за изцеление - от Асклепий до Свети Пантелеймон, от римските извори до средновековните стенописи. Паталеница не просто помни - тя продължава.
Днес
Днес храмът „Свети Димитър" е недействащ. Обявен за архитектурен паметник с национално значение през 1956 г. и за художествен паметник през 1971 г., той е преминал през строително-консервационни работи между 1993 и 2007 г.
Състоянието е крехко. Фреските, оцелели пет века под пръстта, сега са изложени на влагата, температурните промени и времето. Местното читалище полага грижи доколкото може.
Но паметникът стои. Светците по стените все още гледат - Димитър и Георги, Никола и Ахилий. Богородица все още вдига ръце. Историята на Паталеница - от римския извор до заровения храм, от османския мрак до разкопаването при черешата - е записана тук, в камък и тухла, в пигмент и мазилка, в легенда и мраморен надпис.
Източници
- Захариев, Стефан. Описание на Татар-Пазарджишката кааза. Виена, 1870. - първото печатно описание на разкриването и мраморния надпис.
- Миятев, Кръстю и Чанева-Дечевска, Нели. Архитектурно проучване на църквата „Свети Димитър" в Паталеница. БАН, 1965.
- Божков, Атанас. Средновековната стенопис в Паталеница. София, 1975. - основното художествено изследване на фреските.
- Мавродинова, Лиляна. Стенна живопис в България до края на XIV в. БАН, София, 1999.
- Николова, Бистра. Православните църкви през Българското средновековие (IX-XIV в.). Академично издателство „Марин Дринов", София, 2002.
- Пешев, Драгомир. Реставраторски доклади от разкриването на стенописите, 1970-1975.
- Свети Димитър (Паталеница). Уикипедия на български език - bg.wikipedia.org.
- Church of St Demetrius, Patalenitsa. Wikipedia - en.wikipedia.org.
Мраморната плоча с надписа на Григорий Куркуа се пази в Националния археологически музей при БАН, инвентарен номер 253.