Крепост Баткун

В зимата между 1255 и 1256 година никейският император Теодор II Ласкарис води войската си през замръзнала Тракия. Целта му е Цепина — крепостта над Чепинското корито, която българите държат и която той е решил да си върне. Снежна буря го застига още при Макроливада, по пътя от Одрин; той свиква съвет и решава да продължи. Пътят го прекарва през Стенимахос, днешния Асеновград, където заповядва на цялата войска да се запаси с храна, и оттам — право към планината.

Георги Акрополит, който пише историята на тези години и който познава императора лично, не е човек на излишните думи. Но за мястото, където армията спира преди изкачването, той записва едно изречение, което и днес кара всеки паталенчанин да се изправи на стола си.

Стигна до град, наречен Баткунион, който можеше за достатъчно дни да изхранва с припаси една огромна войска.

Георги Акрополит, „История“, §59

От Баткунион императорът изпраща напред чичо си Мануил Ласкарис — монах, приел името Максим — и началника на личната си гвардия Константин Маргарит, за да огледат пътя нагоре. Те се връщат с добра вест: изкачването било лесно. „Макар мнозина, които познаваха мястото, да възразяваха“, отбелязва сухо Акрополит. Императорът тръгва с цялата войска.

Планината ги посреща както посреща всеки, който не я познава. Склонът е стръмен отвсякъде; пътят е покрит с дебел, гладък лед; около билото стоят „гъсти и рунтави дървета“. Нощта войската прекарва край огньове, чийто дим, притиснат от короните, кара всички да плачат — и императора. На разсъмване Теодор вижда Цепина отвисоко, разбира, че не може да бъде обсадена, и заповядва слизане. Самият той слиза пеша: по този склон конник не може да се спусне.

Два дни по-късно армията си отива. „И като направи селото Баткунион своя плячка — пише Акрополит, — върна се пак в Одрин, а оттам в Димотика.“ Това е последната вест, която писаната история дава за града. След нея — седем века тишина.

Между двата дола

Който излезе днес на северозападния край на Паталеница, вижда ливада. Равна земя с лек наклон на североизток, към низината; зад гърба — Къркария и зад нея стената на Родопите; отпред — тридесет километра поле до Средна гора. Отляво и отдясно ливадата е обградена от две долчини, Коков дол на северозапад и Даянов дол на югоизток. Нищо не подсказва, че тук е имало град.

Единственият човек, който е измервал това място като археолог и е публикувал измерванията си, е Димитър Цончев — пловдивският археолог, разкопал през 1939 г. и светилището на Асклепий оттатък рида. Неговата статия „Баткун“ излиза през 1944 г. в Известията на Българското историческо дружество, шест страници с един план. Никой не я е преиздавал и никой не я е сканирал. Познаваме я чрез австрийския византинист Петер Зустал, който я резюмира в академичния атлас на византийска Тракия (1991).

Ето какво е видял Цончев. Укрепеният град е лежал „непосредствено западно от село Баткун“, между двата дола, на равен, спускащ се към североизток терен. Планът му е неправилен многоъгълник с дълга ос от югозапад на североизток. Обиколката на стените е около 590 метра, а оградената площ — 22 000 квадратни метра, двадесет и два декара. Стената е дебела 3,8 метра — „навярно заради лесната достъпност на мястото“ — и е зидана от ломен камък с червен хоросан, като три вертикални пласта, долепени един до друг. На източния ъгъл Цончев открива основите на кръгла кула. Над земята стената е стояла на малко места, до метър-два. Из мястото — множество византийски монети. Югозападно от стените, нагоре към планината, в местността Селище — късове тухли и керамика: там е живял градът извън стените си.

Това е цялата археология на Баткунион: шест страници от 1944 г., две теренни обхождания от 2013 и 2016 г., чиито доклади съществуват само на хартия, и една ливада. Днес и метрите стена, които Цончев е виждал, ги няма. Върху мястото стоят постройки от XX век — по сведение на радио-репортаж от 2020 г. бивше сиропиталище, закрито през 1997 г., — а по ливадата са засадени борове. От крепостта над земята е останало едно малко парче дувар.

Името

Баткун не е гръцко име и не е славянско. Васил Миков, който през 1943 г. събира произхода на българските селищни имена, го нарежда сред прабългарските и привежда тълкуването на проф. Стефан Младенов: думата значела „тресавище, блатисто място, в което може да се потъне“. И добавя едно наблюдение, което може да провери всеки: „Действително, до старата крепост Баткун или според византийските автори — Βατκούνιον е имало, както и сега има, един малък, блатист извор.“

Византийците пишат Βατκούνιον. В ръкописите на Никита Хониат името се е изкривило до Βακτούνιον, Βατούννιον, дори Βαγκούνιον; в латинската хроника на Третия кръстоносен поход то е Bacon или Baccon. Константин Иречек е първият учен, който през 80-те години на XIX век слага „замъка Баткун“ на картата при днешното село — без да го е посещавал, по хрониките и по разказите на пазарджиклии.

Декември 1189 — кръстоносците

Най-ранното споменаване на мястото в писмен извор е и най-несигурното. През есента на 1189 г. армията на Третия кръстоносен поход под Фридрих Барбароса зимува в Одрин, във все по-открита враждебност с Византия. Отряди на кръстоносците кръстосват Тракия. На 7 декември императорът праща колона с каруци към Филипопол; австрийският клирик, когото наричаме Ансберт, записва какво се е случило, преди тя да пристигне.

Бойният отряд на пасауския епископ се сблъска при Бакон с отряди на гърците и, избил мнозина от тях, се връщаше победоносно; но като вървяха непредпазливо, нашите бяха внезапно обкръжени от гръцка засада и паднаха четирима от техните конници, но четиринадесет от нашите. Щом дойдоха херцогът на Далмация и другарите му, потърсиха гръцките отряди, за да отмъстят за братската кръв; и като узнаха, че те отново са се събрали при Бакон и оттам ще тръгнат към Филипопол, смело се хвърлиха срещу тях и в сблъсъка посякоха повече от триста.

Ансберт, „История на похода на император Фридрих“, декември 1189 г.

Две сражения, едно след друго, при едно и също място, с византийски сили, които се събират там, за да ударят Филипопол. Ако Бакон е Баткун — а три поколения учени смятат така, — през декември 1189 г. Баткунион е византийска военна база под планината, достатъчно голяма, за да събира отряди.

Засадата на Иванко

Десет години по-късно името се появява без съмнение, в най-добрата византийска история на епохата — тази на Никита Хониат. Героят на разказа е българин.

Иванко, болярин от Търново, убива цар Асен през 1196 г., губи борбата за престола и бяга в Константинопол. Император Алексий III го приема, сгодява го за девойка от императорския род и му дава — според Хониат — „командването на Филипопол“ с всички войски на областта, сиреч гранична войска срещу собствените му сънародници. Иванко обучава хората си, укрепява Родопите „почти до непревземаемост“, строи крепостта Кричим — и въстава срещу Византия. Приел е ново име: Алексий.

Императорът праща срещу него най-близките си. Войската превзема Кричим с тежки загуби — при стълбите пада Георги Палеолог. Тогава Иванко измисля хитрост: подкарва стада и пленени ромеи надолу към полето, уж като дар за „Йоан, владетеля на Загора“ — цар Калоян, — и залага засади.

Щом протостраторът чу какво става, тръгна от Батрахокастрон, където беше на лагер, и дойде в Бактунион. Подведен от привидното и без да прозре хитростта на Алексий, той пусна войската да граби всичко пред очите си, а сам, без боен кон под себе си, обикаляше и гледаше. Тогава Алексий изскочи от засадите, обкръжи протостратора и, като разпростря войниците си около него като мрежа, изби спътниците му, а самия пълководец залови жив.

Никита Хониат, „История“, началото на XIII в.

Пленът на Камица е дълъг. Императорът отказва да плати откуп от конфискуваното му имущество; накрая зетят на пленника, владетелят на Просек Добромир Хриз, го откупва за двеста литри злато — и Камица, вместо да се върне при своя братовчед, вдига с Хриз бунт в Македония. След засадата при Баткунион, пише Хониат, ромеите „не смееха да излязат срещу Иванко“ и се криеха във Филипопол; властта му стига до Мосинопол, Ксанти и Пангей. Той е премахнат едва през 1200 г., когато императорът превзема Стенимахос и залавя Иванко на преговори.

Историята на Хониат не казва, че Баткунион е бил „седалището“ на Иванко. Седалището му е Филипопол; крепостите му са Кричим и накрая Стенимахос. Баткунион е мястото, където протостраторът дошъл, пуснал войниците си да грабят и попаднал в клопка. Това не прави града по-малък: грабеж има там, където има какво да се грабне.

Какво хрониките не казват

Около Баткун с времето е израснала втора история — тази на пътеводителите, на интернет и, до неотдавна, на самия този летопис. В нея византийските хронисти наричат града „блестящ и богат“; той е „най-големият град в Пазарджишко“ и „седалище на митрополит“; „археологически разкопки“ са разкрили „две църкви вътре в стените, канали, водопровод и подземни входове“; построен е „през IX век от Първото българско царство“.

Нищо от това не е в изворите. Думите „блестящ и богат“ не се срещат в никой византински текст за Баткунион; единственото, което Акрополит казва за града, е, че можел да изхрани войска. Митрополия в Баткун няма в нито един епископски списък. Разкопки на две църкви в крепостта не са публикувани никъде; двете църкви идват от Стефан Захариев, който през 1870 г. описва „в крепостта“ — за него това е целият стар град — малката църквица Света Куркулещица, днешния Свети Димитър, и развалините на Свети Пантелеймон върху древно светилище на Асклепий. Свидетелство на очевидец от 1870 г., не разкопка, и двете извън стените. За канали и подземни входове извор няма. А IX век и Първото царство не се споменават от никого — всичко, което е намерено, сочи към късната античност.

Това не е укор към никого. Селото е помнило града си четиристотин години без нито една книга; естествено е паметта да е подреждала празнините. Но летописът дължи на града истината — тя му е достатъчна.

Градът около крепостта

Баткунион не е бил сам. Около ливадата между двата дола лежи цяло съзвездие от места, и повечето са по-сигурни от самата крепост.

Югозападно от стените, нагоре към планината, в местността Селище Цончев намира тухли и керамика — следите на предградието. Между Баткун и Паталеница стои Свети Димитър, кръстокуполна църква, за която се знае повече, отколкото за целия град: мраморна плоча, намерена при нея и отнесена в Баткунския манастир още преди 1870 г., носи надписа на Григорий Куркуа, протоспатарий и дукс на Филипопол, от 6599 година от сътворението, тоест 1090/91 — най-старият датиран писмен паметник от землището. На километър южно от Паталеница Зустал описва крепостта Тепето с два концентрични зида, а под нея — старо селище и основите на две църкви. На два километра и половина югозападно, на възвишение над рекичката Селище — Калето, продълговата средновековна крепост с тънки стени и славянска керамика отпреди 1000 г. На километър и половина западно — манастирът „Свети Петър и Павел“, изгарян и строен наново през цялото турско време. На три километра северозападно — римското светилище на Асклепий Зимидренски, разкопано от Цончев през 1939 г. и изоставено в края на IV век, без следа от по-късен живот.

Какво свързва тези точки, казва Аздраха с едно изречение: географското положение правело Баткунион „станция, през която минавали пътищата, прекосяващи Родопите към Филипопол, от една страна, и към долините на Места и Струма, от друга“. Пътят към Цепина, който Акрополит описва с леда и дима, тръгва оттук. Град при блатистия извор, на кръстопътя под планината, с предградие и църкви наоколо и с ниви, които хранят войски — това е Баткунион, какъвто изворите го позволяват.

Краят на града

Никой извор не записва как е загинал Баткунион. Записани са преданията. Стефан Захариев чува през 1870 г., че цар Калоян — „Калиянчо“, както го наричали местните — „превзел и развалил баткунската и пловдивската крепости“. Зустал отбелязва народна памет за османското завоевание, в която Баткунион се защитава от войводата Георги. Ни едното, ни другото може да се провери.

Проверими са регистрите на новата власт. В края на XV век Баткун е вписан в нахията Филибе. През 1516–1518 г. селото е вакъф на Фейзуллах паша, с войнуци и соколари. През 1530 г. Баткун и Паталеница, записани заедно, имат 227 християнски и 39 мюсюлмански домакинства — голямо, преобладаващо християнско село, но село. През 1570 г. Баткун сам има 108 християнски домакинства. Градът е станал село и ще остане село.

После Баткун се появява в книгите така, както го виждат пътници. Захариев през 1870 г.: „развалената широка крепост“, от която селяните току-що изкопали четвъртит мраморен стълб, три лакти дълъг, а спахиите отдавна отнесли мраморни плочи за турските гробища в Пазарджик. Иречек през 1883 г., от моста на Марица: белеещият се манастир в подножието на родопския склон, „целият облечен във вековна гора“, и бележката, че „през Средновековието в тукашния край най-много се споменава замъкът Баткун“. Цончев през 1944 г. с рулетката. През 1955 г. селата Баткун и Паталеница се сливат и името на града остава само на ливадата. През 1991 г. Зустал го вписва в атласа на византийска Тракия. През 2013 и 2016 г. археолози от музея в Пазарджик и от Националния археологически институт обхождат землището. През 2020 г. радиото съобщава, че крепостта „тъне в разруха“ и че иманярите не я забравят.

Градът, който изхрани една войска, днес храни трева. Но земята помни очертанието си: двата дола още пазят фланговете, наклонът още слиза към низината, блатистият извор на Миков още сълзи. И някъде под боровете, на три метра и осемдесет сантиметра ширина, лежи стена с червен хоросан, която никой жив човек не е виждал цялата.

Как може да е изглеждал Баткунион около 1200 година — стените, портата, площадът, предградието — е въпрос на друга страница: реконструкцията на летописа — Баткунион, в която всяко решение е отбелязано като засвидетелствано, предадено или предположено, и в която градът може да се обходи в 3D.

Източници

1. Георги Акрополит. История, §§58–60. — Georgii Acropolitae Opera, rec. A. Heisenberg, vol. I, Leipzig 1903, с. 119–123 (Баткунион: с. 121, ред 25; с. 123, ред 2); англ. превод R. Macrides, George Akropolites: The History, Oxford 2007, §§59–60. Преводът в статията е наш.
2. Никита Хониат. История. — Nicetae Choniatae Historia, rec. J. A. van Dieten (CFHB 11/1), Berlin–New York 1975, с. 508–513, 533–534; англ. превод H. J. Magoulias, O City of Byzantium, Detroit 1984, с. 280–283, 293. Преводът в статията е наш.
3. Ансберт. Historia de expeditione Friderici imperatoris, ed. A. Chroust (MGH SS rer. Germ. N.S. 5), Berlin 1928, с. 56 (= Fontes rerum Austriacarum I/5, Wien 1863, с. 47–48); Historia peregrinorum, пак там, с. 149; англ. превод G. A. Loud, The Crusade of Frederick Barbarossa, Farnham 2010, с. 83.
4. Надписът на Григорий Куркуа, 1090/91. — V. Beševliev, Spätgriechische und spätlateinische Inschriften aus Bulgarien, Berlin 1964, № 229; Национален археологически музей, инв. № 253.
5. Османски регистри. — Хр. Гандев, Българската народност през XV век, София 1972 (Баткун, нахия Филибе); Д. Борисов, Справочник за селища в Северна Тракия през XVI в., ч. I, Асеновград 2015, с. 50–51.
6. Цончев, Д. Баткун. — Известия на Българското историческо дружество, кн. XIX–XX (1944), с. 10–15, с план. Непрочетена; известна ни чрез Зустал (№ 8).
7. Тодорова, Л., В. Григоров, М. Занева. Крепостта Баткун и нейните околности (теренни издирвания). — Археологически открития и разкопки през 2013 г., София 2014, с. 641–642; Петрова, В., Г. Михайлов. Издирване на археологически обекти в землището на село Паталеница. — АОР през 2016 г., София 2017, с. 698–700; Тодорова, Л. Крепостта при село Баткун, Пазарджишко. — Годишник на РИМ–Пазарджик, 5 (2014). Непрочетени; цитирани по съдържанията на томовете.
8. Soustal, P. Tabula Imperii Byzantini 6: Thrakien (Thrakē, Rodopē und Haimimontos). Wien 1991, с. 194–195 (Batkunion), 101, 108, 121.
9. Asdracha, C. La région des Rhodopes aux XIIIe et XIVe siècles. Étude de géographie historique. Athènes 1976, с. 5, 37, 168–169.
10. Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. III. София 1940, с. 20, 117–118, 455.
11. Kaldellis, A. The Chronology of the Reign of Alexios III Komnenos for the years 1198–1202 AD. — Byzantina Symmeikta, 32 (2022), с. 59–82.
12. Boykov, G. Demographic Features of Ottoman Upper Thrace: Filibe, Tatar Pazarcık and İstanimaka (1472–1614). Bilkent University 2004, с. 76; същият, Татар Пазарджик. От основаването на града до края на XVII век. София 2008.
13. Миков, В. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. София 1943, с. 87–88, 182.
14. Tsontchev, D. Le sanctuaire thrace près du village de Batkoun. Sofia 1941; Вълчев, Ив. The shrine of Asclepius near the village of Batkun. — LABedia, 2020.
15. Захариев, Ст. Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза. Виена 1870, с. 9, 57–60 (фототипно издание София 1973).
16. Иречек, К. Cesty po Bulharsku. Praha 1888, с. 87, 284, 291, 350 (= Пътувания по България, Пловдив 1899, с. 122, 476, 478–479).
17. Регионален исторически музей – Пазарджик. Отчет за дейността през 2013 г.; Българско национално радио, „Хелоуин в сиропиталището на Баткунската крепост“, 30 октомври 2020 г.

Всички тези източници, с точни страници и с това, което действително пише в тях, са описани на страницата на реконструкцията — Баткунион: там градът е построен наново статия по статия, с три мастила за измереното, разказаното и предположеното, и с 3D сцена, в която може да се влезе. Реконструкцията стъпва върху тези извори и върху нищо друго.